Пресконференцията бе по повод идеите за отлагане на намалението на осигуровките от средата на 2007 с 3% и във връзка с течащата бюджетна процедура за 2008 година. В нея взеха участие:

Георги Ангелов, старши икономист, Институт Отворено Общество

Лъчезар Богданов, управляващ съдружник, Индъстри Уоч

Светла Костадинова, изпълнителен директор, Институт за пазарна икономика

Презентацията на Георги Ангелов на тема „Могат ли да се намалят осигуровките„  е достъпна тук. Резюме е достъпно тук. Видео от пресконференцията е достъпно тук.

Презентациите на Лъчезар Богданов и Светла Костадинова са достъпни на сайта на tax-bg.org и на сайта на ИПИ.

Видеото е достъпно на Гугъл видео

По-въпроса:

Ще растем ли или не?

Автор: Светла Костадинова

Повече по въпросите на данъчната политика:

http://ikonomika.org/

http://georgiangelov.com/

http://ime.bg/bg/categories/danutsi-budget/

Вярата в коректността на правителството приема за даденост, че управляващите са по-добри и по-мъдри от управляваните. Проверете това, като отговорите на следните въпроси:

Вярвате ли в кампанийните обещания на политиците?

Кой има по-добър шанс да спечели избори: един честен или един нечестен политик?

Моралните стандарти на политиците по-високи ли са от вашите собствени?

Десетки пъти съм задавал тези въпроси на моите студенти. Резултатът всеки път е почти единодушно мнение, че :

на политиците не може да се вярва

политиката фаворизира нечестните

моралните стандарти на политиците обикновено са по-ниски, отколкото тези на обществото

След това питам същите хора дали имат доверие в правителството и дали правителството може да направи поведението на обществото по- морално. Тогава повечето от тях казват „да“, и продължават, като правят списък на законите, които искат правителството да приеме за целта.

БОЖЕСТВЕНОТО ПРАВО НА КРАЛЕТЕ

Това е политическа шизофрения – заболяване на здравия разум. Хората често демонстрират липса на връзка между това, което мислят за правителството, и това, което мислят за политиците, които го съставят. Може би това отразява ефективността на правителственото влияние чрез училища, медии и призиви към патриотизъм – които приравняват лоялността към страната с лоялността към тези, които управляват.

Гласоподавателят не е много различен от съпруга, жертва на домашно насилие, която иска да вярва в идеалния брачен партньор, въпреки безкрайните изневери и побои. Малтретираният гласоподавател продължава да се връща към дълга си към властимащите пред избирателната урна точно както унизената съпруга пълзи обратно към своя насилник в едно безкрайно упражнение на самобичуване.

Хората често са хипнотизирани от идеята, че правителството е вид божество: присъстващо навсякъде, знаещо всичко и можещо всичко. Хвърлете няколкостотин от най-безчестните политици в някакъв законодателен котел, и вероятно ще откриете магическата формула за обществено добро.

Когато се страхуват, когато са в нужда, или когато завиждат, гласоподавателите умоляват политиците да откликнат на техния зов за незабавна употреба на сила срещу техните съседи. Тези, които вярват в обществото, принасят в жертва живота, свободата и имуществото на своите съседи в името на знамена, национални химни, политици, статуи, данъци и военна повинност!

Източникът на това широко разпространено оправдание на правителство беше известно като Свещено право на кралете. Кралете извоюваха правото си да управляват, побеждавайки в битка – победа, която твърдяха, че са постигнали благодарение на божествена намеса. По този начин кралете получаваха пълна власт върху живота ,свободата и собствеността на всеки поданик в кралството.

БОЖЕСТВЕНОТО ПРАВО НА МНОЗИНСТВОТО

Американците празнуват Денят на президента в чест на двама герои с противоположни каузи: Джордж Вашингтон – герой на американската независимост, и Ейбрахам Линкълн – герой на принудителния съюз. Само със седмица разлика в Хавай честват два други празника: 1) Денят на независимостта, който ознаменува борбата за американско освобождение от Англия ; 2) Денят на Камехамеда, който чества принудителното обединение на Хавайските острови от Камехамеда Велики, човек, който е изтребил хиляди от съостровитяните си, за да придобие контрол върху тях..

Няма съвместимост в тези празници, освен победата. Убий един човек, и ти си убиец. Убий хиляди и ставаш герой, името ти се гравира на здания и те обожествяват поколения ученици – само защото си победил в бой!

С отмирането на монарсите политиците са намерили ново оправдание за властта: божественото право на мнозинствата. Нормално хората не вярват ,че е редно да се убива, да се краде, да се лъже, да се желае жената на ближния, или пък да заробваш. Но под мантията на цифрите на мнозинството политиката се е превърнала в нещо подобно на ритуал за пречистване. С одобрението на гласовете на мнозинството, манипулирано по всякакъв начин, дори на най-лошите между нас може да бъде дадено правото да убиват, да крадат, да лъжат, да желаят жената на ближния си, и да заробват безнаказано. И те дори може да се чувстват добре заради това.

Привържениците на свободния пазар отхвърлят божественото право на мнозинството.

ДЖОНАТАН ГЪЛИБЪЛ

Здравите морални принципи не произтичат от цифри и от гласове, поне не повече, отколкото от победи в битки. Това беше един от първоначалните причини за популяризирането на малката книга „Приключенията на Джонатан Гълибъл в света на свободната пазарна икономика“.

За тези , които не са запознати с Гълибъл ще кажа, че тази приказка за свободата е вече публикувана на 34 езика, и е подкрепена от институти за обществена политика в повече от 20 страни. И което е по-важно, Джонатан Гълибъл участваше в запалването на огъня на свободата и в София.

В една от главите на книгата Джонатан е предупреден да избяга, преди да е заловен от Бандата на демокрацията. Бандата на демокрацията може да обкръжи когото и да било, и да му вземе живота, свободата и собствеността с мнозинство на гласовете.

Когато Джонатан пита защо властите не се справят с бандата, му отговарят, че именно властите са установили прецедента за нея, като са създали модел за гласуване на мнозинството, с който се определя всичко относно моралността,богатството, властта и правата. Единствената защита срещу Бандата на демокрацията е да избягаш, да се присъединиш към нея, или да се присъединиш към друга, по-многобройна банда. Това е обобщение на политиката на демокрацията.

И така – каква е алтернативата ? Това е идеята,че са върховни индивидуалните права, а не гласовете на мнозинството. Че в едно свободно общество хората трябва да бъдат свободни да преследват совите цели, и да оставят другите да правят същото.

МИНИМАЛНО И НЕУТРАЛНО ПРАВИТЕЛСТВО

Едно време Джеферсън е заявил: “ Най-доброто правителство е това, което управлява най-малко“

Като един от бащите-основатели на Америка, Джеферсън е вярвал в едно минимално неутрално правителство, чиито функции са ограничени най-вече до защита на индивидуалната свобода посредством полиция, съдилища и отбрана. Такова правителство не дава привилегии на когото и да било.

Етатистите имат представа за това как трябва да изглежда обществото, и употребяват много усилия, за да накарат хората да се впишат в тази представа. Привържениците на свободния пазар виждат доброволното действие и избор като движещата сила, с действието на пазара като процес на откритие- милиарди новатори, работещи за подобряване на собствените си животи.

Това не е радикално нова идея. Това е една логична идея, която е преследвала ламтящите за мощ през цялата история. Тази laissez-faireфилософия има дълбоки корени сред класическите либерали в Европа, както и в 2500 годишната история на азиатската мисъл.

Лао-Дзъ, основателят на таоизма, е бил опонент на деспотичното правителство, и е настоявал ,че най-доброто действие на правителството е да не действа. Тези принципи са изложени в книгата „Лао Дзъ“:

17) Най-добрите управници са тези, за които народът знае само, че съществуват.

37) Тао никога не предприема действие, а същевременно нищо не остава ненаправено. Ако крале и барони поддържат това схващане, всички неща ще се преобразуват спонтанно.

57) Администрирай цялата империя, като не се залавяш с дейности.

Как знам, че това трябва да бъде така?

Чрез това:

Колкото повече табута и забрани има в света ,толкова по-бедни ще бъдат хората…

Колкото повече закони и заповеди са издадени ,толкова повече обирджии и крадци ще има.

Следователно мъдрецът казва:

Аз не предприемам действие, хората ще се трансформират от само себе си.

РОБИН ХУД СРЕЩУ ШЕРИФА НА НОТИНГАМ

Това не се учи в държавните училища. В държавните училища по-вероятно ще се преподава, че правителството реформира като Робин Худ, героят на английската балада, който взема от богатите и дава на бедните.

Аз питам моите студенти: “ Кой има повече сила – богатите или бедните?“ Те отговарят, че богатите имат повече сила, разбира се. И тъй, ако богатите имат повече сила, можем ли да предположим, че те ще я употребят, за да се откажат от богатството си? Ако те наистина искаха да се откажат от богатството си, няма нужда от правителството да го прави за тях. Могат да си го направя сами.

Обаче привържениците на свободния пазар подозират, че тези, които имат полза от действията на правителството,са тези, които имат власт. Овластеният елит поддържа вечен митът за Робин Худ, за да спечели мълчаливото съгласие на народа за собствената си официална кражба. В края на краищата в легендата за Робин Худ престъпниците са принц Джон и шерифа на Нотингам, властимащи лица, които употребяват силата на правителството, за да крадат както от богатите (като Робин от Локсли), така и от бедните, за да дадат на себе си.

Питам моите студенти колко пари са им откраднали през живота. Те ми казават, че от всички са откраднати около 2000 долара. “ Колко ви възстановиха властите? „Те се смеят, и отговарят ,че властите не са им възстановили нищо, въпреки че да прави това е едно от основните задължения на правителството.

След това ги питам колко от държавните разходи са били направени напразно? Средното изчисление на студентите е, че от правителството е прахосало половината от парите.

Тогава аз ги карам да пресметнат колко пари очакват да изкарат, когато започнат работа. И им давам задачата да изчислят колко правителството ще вземе от тях под формата на данъци.

Накрая ги карам да изчислят колко от техните собствени пари правителството ще изхарчи напразно през една типична година. В този момент студентите осъзнават, че държавата ще опропасти повече от техните годишни доходи, отколкото крадците ще им откраднат през целия им живот.

Защо хората продължават да приемат това състояние на нещата, при което правителството е един институционализиран крадец? Това доказателство ли е за ефективността на правителствената пропаганда в държавните училища?

Както икономистът Уолтър Уилиямс обича да изтъква , крадецът е малко по-благороден от политика. Когато крадецът ти вземе парите, той си отива и те оставя на мира. Когато политикът ти взима парите, той остава наоколо, за да контролира живота ти и да ти досажда с причините, заради които трябва да се чувстваш щастлив.

ЕДНА БОЛЕСТ, МАСКИРАНА КАТО СОБСТВЕНИЯ СИ ЛЕК

И какво преструващите се на алтруисти правят с парите от данъци? Постигат ли добри резултати, без да причиняват щета? Решават ли проблемите с храната, облеклото, подслона , които хората не могат да решат спонтанно сами чрез пазара? Не, те създават проблеми.

Когато има проблем в едно общество, повечето хора очакват решения от политиците. И политическите решения обикновено увеличават, а не намаляват тяхната политическа мощ. Вместо да питам как държавата може да решава проблеми, аз питам дали правителството не то е направило нещо, за да създаде тези проблеми преди това? От моята гледна точка на икономист, който е за свободния пазар, държавата се държи, както Л.Нийл Смит е казал, като болест, която се маскира на собствения си лек.

Ако хората не могат да платят високите цени на храна и дрехи, политиците планират социално разпределение на пари от тези, които произвеждат, към тези, които не произвеждат.Питам студентите си :“ Предположете, че има една държавна сграда, и някои хора са заставени да пъхат пари в сградата от едната страна, докато от другата страна има хора, които взимат парите. От коя страна на сградата ще предпочитат да застават хората?“

Моите студенти винаги отговарят, че хората ще предпочита винаги да са на страната, от която се взима. По този начин след време ще остават все по-малко хора, които дават ,и все повече хора, които взимат пари. Така ще се произвежда все по-малко, докато накрая „никой не взема, ако няма какво да се вземе“.Ще отнеме няколко десетилетия да бъдат обезсмислени традиционните стимули на продуктивност и разчитане на собствените сили, но колапсът ще настъпи, рано или късно.

Докато мнозинството икономисти са съсредоточени върху преразпределението, моят поглед е фокусиран върху производството на потребителски стоки като храна, облекло и подслон. Мнозинството икономисти се съсредоточават върху увеличаването на минималната работна заплата, така че доходът на работника да следва повишаването на цените.Аз се фокусирам върху правителството, което ги вдига.

ДЪРЖАВНИТЕ ПАРИ

Главната причина за увеличаването на цените е монополът на правителството върху парите, както е описано в глава 9 на Джонатан Гълибъл. Ако вие или аз печатим пари, ще бъдем осъдени като фалшификатори, като крадци, които са ограбили други хора, вземайки стоки и услуги от икономиката, докато същевременно намаляваме покупателната способност на заплатите, спестяванията и пенсиите им. на друг. Когато правителството печати пари, ефектът е същият. Но това не се нарича фалшификация, това се нарича монетарна политика и инфлация.

Чрез създаването на пари – пари, които хората са принудени да употребяват чрез закон, правителството всяка година намалява покупателната способност на парите и така тайно конфискува част от общественото богатство. Това не само облагодетелства политиците , но е и инструмент за голямо прехвърляне на богатство от хората с малко пари, които живеят от заплатата и или пенсията си, към хората, които притежават имущества,чиято стойност в такива времена на инфлация се повишава. Най-печелившият от инфлацията е самата държава: тя харчи новите пари;намалява обема на огромния си дълг; увеличава стойността на огромните правителствени владения в земя, злато, чужда валута и редки предмети. И тъй като хората трябва да печелят повече, за да купят същото количество стока, правителството получава по-голям процент данъци чрез преминаването в по-висока скала на данъчно облагане.

Навсякъде има богати и бедни хора, но никъде няма бедна държава.

Ако един крадец присвоява процент от дохода на всеки в страната, обществото ще бъде възмутено. Но подобно поведение, което политиците практикуват всяка година, не прави впечатление на никого.

Привържениците на свободния пазар могат да призовават за отмяна на законните платежни средства и замяната им с бартер, за да не се облагат са данъци. Когато хората имат свобода на избора ,те търсят качество. Това е вярно спрямо всички стоки и услуги, включително парите. Когато потребителят се отказва от нестабилните валути в полза на стабилните, тези , които се конкурират, имат силен мотив да спрат инфлацията.Това става на международните пазари, където изборът на валута е позволен – и този избор трябва да бъде позволен и на всеки вътрешен пазар.

МАНИПУЛИРАНОТО ЗНАНИЕ

Една по-очевидна форма на кражба, но еднакво толерирана, съществува под формата на земеделски програми, които увеличават цените на храната и облеклото. Милиарди се харчат всяка година, за да спрат фермерите да произвеждат, да се намали земеделската земя, да се складират огромни излишъци, да се унищожава храна и да се забранява вноса на храна. Повече от половин век това се прави редовно в Америка, още по- лошо е положението в Европа, най-лошо е в Япония. Социалните помощи за бедните бледнеят пред социалните помощи, които се дават на корпорациите от много богатия и силен земеделски блок, който съществува във всички индустриални нации. Да се плаща на фермерите да не произвеждат храна не е практично, не е хуманно, и със сигурност не е етично. Но такива субсидии са широко разпространени навсякъде с изключение на Нова Зеландия.

Имаше момент, в който фермерите в Нова Зеландия бяха много повече субсидирани, отколкото фермерите в която и да е страна в Организацията за икономическо сътрудничество и развитие. Когато чуждестранният кредит свърши през 1984 г., правителството за една нощ спря всички субсидии. Фермерите мислеха,че не могат да съществуват без субсидии, но днес има повече фермери в Нова Зеландия откогато и да било, които произвеждат повече храна, откогато и да било. Сега те обработват земята умно, вместо да разчитат на субсидии.

Навсякъде по света фермерското лоби разчита да получи фантастични печалби от политически контрибуции и търговия с влияние. Печалбата под формата на субсидии е толкова ценна,че си заслужава да се работи за благосклонността на различните политически партии, за да се гарантира ,че ще си на страната на победителя, без значение кой е спечелил изборите. Наистина няма по-добра инвестиция от добре поставения политик.

Карам студентите ми да направят проучване които и да са сто души, които минават през центъра на града, и да ги питат чували ли са за програми за подпомагане на бедни и за програми за подпомагане на фермери. Един студент от Швеция, Гео Орсон, прие моето предизвикателство и действително направи такова изследване. Той откри, че 100 минувачи бяха чували за програмите за социално подпомагане , и само двама знаеха нещо за земеделските програми, които правят живота на бедните скъп. Оказа се,че и двамата са били мои студенти.

Без съмнение резултатите щяха да бъдат много различни, ако изследването беше проведено в някое село в Канзас, където почти всеки очаква да получи нещо от тези раздавания на фермерите.

Селективността на това знание не е случайна. Социалното подпомагане винаги, винаги, винаги е част от учебните програми по социология в държавните училища. Обаче държавни програми, които целят да правят храната и облеклото по-скъпи и по-редки, рядко са част от същия учебен курс.

ЕТИЧНИТЕ КОРЕНИ

Джордж Вашингтон някога е заявил: Правителството не е разум, то не е красноречие. Правителството е сила. И както огънят е опасен слуга и страховит господар.“

Политическите действия включват насилствено плащане, насилствена консумация и насилствен монопол. Употребата на сила не е етично средство за постигане на нашите лични цели в по-голяма степен, отколкото за постигане на нашите социални цели. Употребата насила, с изключение на случаите на самоотбрана, приема,че целта оправдава средствата.

Поддръжниците на свободния пазар, могат да започнат от противоположното допускане- че етичното решаване на проблемите е също така най-практичното и най-хуманното. Аз виждам едно свободно и доброволно общество, което произвежда повече храна, облекло, подслон, здраве, безопасност и една красива околна среда – всички неща, които ценим – по-ефективно от едно общество, което се основава на принудата, което определя моралността чрез броене на гласове. Естествено е за човешките същества да правят усилия, да си сътрудничат и да подобряват собствения си живот, животът на семействата си и на съседите си. Личните възнаграждения и наказания за успех и провал в пазара, предизвиквани от иновации и конкуренция, са ясен път към по-голямо знание, мъдрост и благоденствие. Без товара на едно принудително правителства, аз виждам хората мотивирани да произведат голямо богатство, и да разпределят богатството според техните собствени ценности – включително ценностите на голяма лична щедрост и състрадание.

Свобода, конкуренция, нововъведения и отговорност – всички са част от невероятно сложна пазарна формула за постигане на всичко, което хората в едно общество ценят. Повече усилия се изискват, за да се намерят доброволните решения на обществени проблеми, отколкото да се създадат закони, но резултатите са много по-задоволяващи.

Искам да успокоя тези, които изпадат в паника от самото споменаване на алтернативи, несвързани с правителството в тези области. Внушителен боен ред от университети, ,икономисти и учебници, на които се плаща най-вече с планини от данъчни долари, защитават статуквото. Така че ако някакви промени се осъществят, това ще стане само след дълго обсъждане и опити в различни райони на света.

Не съм обезпокоен. В битката за идеи между насилие и свобода, аз съм убеден, че идеите, които се поддържат чрез сила, имат по-малка стойност в сравнение с идеите, базирани на свободата.

__________________________________________________________

Лекция, изнесена от проф. Скуланд на Пролетната конференция на Либертарианския интернационал, проведена в София на 2 и 3 април 2005 г.

БОИС

Мнозина политически водачи и коментатори се възмутиха от една шовинистична организация. Тече безсмислен спор дали тя е „дясна“ или „лява“ политическа партия, дали не е по-добре да бъде забранена и дали спрямо нея и медиите, които използва, не трябва да започнат наказателни действия, заради реториката й.

В тази обстановка никой изглежда не вижда една крайно съществена подробност. А тя е, че в България , както и навсякъде в Европа, подобни партии са продукт на „социалната държава“. Нейните корени се губят в ХІХ век, а и в по-ранни времена. Реалният комунизъм и националният социализъм през ХХ век са доведени до крайност начала на социалната държава. Тези корени са ясно проследими във всяко шовинистично настроение. Реторичните, символните и тълкувателните заемки от 20-30 години на миналия век просто замъгляват картината.

В своя скромен, представляван днес най-вече от Франция и Германия и налаган от тях на Европейския съюз, вариант социалната държава е данъчно осигуряване на здравеопазване, защита от безработица, доход по време на старост, помощи за „бедните“, дълги отпуски и кратко работно време. В България и досега, а до средата на 90-те и в повечето страни от нова Европа, социалната държава носеше белезите на комунизма – обща (на държавата) собственост и монополи. (Освен това у нас тази държава е записана и в преамбюла на новата конституцията.)

Принудителната солидарност

В социалната държава пожеланието да дадеш втората си риза на ближния е заповед, която се налага със сила.

Ако предположим, че в България се работи и през съботните и неделните дни, работещите граждани през 2005 г. са били освободени от задължения към държавата и вече ще могат да работят за себе си на 6 юни следобед. Предишните 155 дни са били необходими за изработване на онова, което правителството взема, за да даде на някой друг по свое усмотрение. Във Франция положението с данъците, събирани кеш, е по-лошо: френските граждани ще бъдат освободени на 16 юли. Но общественото настроение е много подобно – всички са недоволни и търсят обяснение. Ако не подлагаш на съмнение основния замисъл, основен проблем е кой колко получава. Онези, които не допринасят, не са достойни да получават. Това са „чужденците“, „пришълците“, работещите по-малко и др.под. „не-ние“ („немци“).

Ако например „малцинствата“ работят по-малко (безработните сред тях са повече), те съответно трябва и да получават по-малко. Но тъй като социалната държава изисква чрез данъчните вноски на „всички“ да се решават и проблемите с безработицата, старостта, здравето, майчинството, отглеждането на децата и пр. на останалите „някои“, най-малко допринасящите се оказват най-привилегировани. Фактически социалната държава създава стимули за поддържане и увеличаване на групата, получаващи помощи. Това дразни. Но групата се смята за причина за създалото се положение, а не системата на принудителната солидарност.

В страните със силна социална държава безработните са повече, икономиките им създават по-малко, капиталите или не идват, или се изнасят, мнозинството ражда по-малко, мнозинството – по-малко и шовинистичните партии има по-значима политическа тежест.

Утвърдителните действия

Когато правителството отнема значителна част от дохода, за да я даде някому, то трябва да предприеме действия за налагане на волята си. Най-често това са действия, попадащи в рубриката „положителна дискриминация“, т.е. квоти за наемане на работа, права за ползване на образование и придобиване на (нормативно определен брой) жилища, квоти за участие в представителни органи и процент в административните назначения.

Според колегата Георги Ангелов през 2005 подобни неефективни програми възлизат на около 200 милиона лева [2] или почти 0,5% от прогнозния БВП за годината. Това прави около 76 лева на всеки работещ в не субсидирано държавно или в частно предприятие. Това е доста по-малко от 286-те лева, които този работещ дава като пряка субсидия на различни отрасли в икономика и още по-малко от нередностите по линия на закона за обществените поръчки, които за 2004 г. са 329 милиона. Могат да се правят и други сравнения, но и тези са достатъчни за обяснения на феномена quid pro quo.

В общественото възприемане на утвърдителните действия на социалната държава се извършва една замяна на едното с другото. Очевидно е, че 200-те милиона са по-незначителна сума от много други прояви на насилствена солидарност. Но наличието на такива действия и неизбежната им пропаганда води до това, че тези пари са много по-видими от останалите прехвърляни огромни средства. Затова проявите на „положителна дискриминация“ будят повече недоволство от другите изземвания на доход.

Племенната собственост

Обособяването в съзнанието и обясненията чрез пъклените замисли на „виновното“ малцинство, което печели от облагите на социалната държава, предполага и обособяването на „ние“, което владее системата. Самата държава се основава на идеята за предимството на обществените нужди и ползи над тези на отделния човек. Както са обичали да казват в Германия през 30-те години на ХХ век, „Gemeinnutz geht vor Eigennutz“. За разлика от тогава свободата на жизненото пространство („Lebensraumfreiheit“) е осъществима само във вътрешнополитически план. Завоеванието на такова пространство е експроприация – на онези, които имат и на онези, които са виновни за нещо.

В основата на правото на експроприация е представата за държавната (т.е. на данъкоплатците) собственост като племенна собственост. Всъщност тя би могла да се интерпретира като „обща“, „общонародна“, просто държавна и т.н. Но очевидният провал на комунистическата обща собственост пречи на нормалната употреба на тези термини. Вместо тях се появява една „ние“-собственост, такава „на българите“, която е национална гордост и достояние, основа на суверенитета, на незаробването. Ето няколко примера за такова разбиране.

Вследствие на такова схващане частната собственост върху земята, особено земеделската е ограничена. „Земята е основно национално богатство, което се ползва с особената закрила на държавата и обществото“. До 2014 г. на българските собственици ще им е забранено да продават земята си на чужденци. Когато тази забрана най-накрая отпадне, правата за разпореждане на собствениците ще бъдат много подобни на тези в Османската империя от средата на ХІХ век – може да се продава, но с разрешението на „пашата“. Нищо чудно дотогава някой да тълкува „обществената закрила“ на земята като покана да бъдат създадени дружини, които предпазват собствениците от собственото им право да купуват и продават земя.

Истинската гордост на туземците са и атомните централи в „Козлодуй“ и „Белене“.
Те са тяхна собственост. Смята се, че ако ги няма, нацията ще бъде „енергиен роб“ на онези, които произвеждат енергия. Всъщност изобщо не е доказано, че не е по-евтино да се внася електроенергия. Но проблемът е, че няма възможност за диверсификация на доставките, че вносът е практически забранен и че няма съревнование в отрасъла. Зависимостта произтича от други обстоятелства и е доразвитие на съветската индустриализация от 60-те години на ХХ век. „Белене“ само ще я засили. Възстановяването на преговорите за „Козлодуй“ 3 и 4 хем напълно обезсмисля построяването на „Белене“, хем вероятно ще затрудни разнообразяването на доставките на електроенергия.

Границите на икономическото въображение

В социалната държава изземването, а не размяната е основна функция на стопанския живот. Оттук и от схващането на собствеността като племенна следват и няколко общи (политически) възгледа за това каква трябва да бъде икономиката. Общият негативен ефект е, че при изземването и прехвърлянето на доход, ресурсите по-трудно намират най-ползотворното поле на приложение. В политиката възниква съревнование за изобретяване на чудати решения.

При значителен дял на преразпределението основният въпрос в икономиката е от кого да се вземе. Очевидно е, че всеки би предпочел да се вземе от другия и затова – в условията на представителна демокрация – обект на изземване някак естествено стават чужденците – или поотделно, или в някакъв събирателен образ, като „евреи“ или „Европейски съюз“.

От племенното схващане за собствеността някак естествено следва, че предприятията изобщо, но най-вече държавните би трябвало да имат преди всичко социални функции. Този възглед проваля опитите за приватизация. Или обрича на неефективност някак приватизираните предприятия.

Самата приватизация се оказва „социална“. Масовата приватизация в България бе защитавана именно като социална, а доразвитието на идеята за социална приватизация се оказа „изкупуването“ на активи по преференциални „цени“ от работническо-мениджърски дружества. Дребен детайл е, че тези концепции бяха прокарани в законите от социалисти, а в по-голямата им част приложени от демократи.

Когато разглеждаш собствеността и капитала като национални феномени със социални функции, съзнателно или не стигаш до идеята, че с помощта на държавата следва да получаваш онова, което искаш. Когато например продаваш държавни активи водещ мотив е „цената“, която някой си представя, че трябва да получи, а не онова, което е възможно да се договори между купувач и продавач. От това гледище нито една сделка не съответства на предварителните оценки и всички, които са ги сключвали са „национални предатели“. Доколкото държавата е изкристализирана воля за власт, желанието за преразглеждане на сделки изглежда осъществимо. Въпреки това не е лошо да се напомни, че дори осъдителните според нечии желания и представи за света сделки са обикновено в рамките на закона.

Със същия възглед са свързани и изискванията към „чуждестранните“ инвеститори. Основното изискване е те да не бъдат предприемачи, да не насочват ресурси към най-печелившите дейност, а ако случайно правят това – да не печелят, да се държат като благотворителни организации.

Моралните последици

В социалната държава се създават стимули да си стоиш беден, да лъжеш системата и да не работиш. Възниква зависимост между облагодетелствания и облагодетелстващия един от друг и от помощите, от средствата на другите, които разпределят. Свързани с това състояние на стимулите са последици като отчуждаване на децата от родителите, бюрократизиране на контрола върху т.нар. обществени услуги образование и здравеопазване (той се извършва от началниците, а не от потребителите) и западането на тяхното качество – нарастваща неграмотност при увеличаване на разходите и времето за образование и общо недоволство от здравеопазването при нарастващи приходи от данък „здраве“ и разширяващи се субсидии.

В крайна сметка въздействията върху морала са следните:

Тъй като на индивидите не се дава отговорност, нарастват възможностите те да имат впоследствие безотговорно поведение, увеличава се кримигеността; семейството – когато може – харчи собствени средства и морална енергия, за да коригира последиците от въздействието на държавата; рано или късно възникват идеи за коригиране на „отклоняващото се поведение“ отново със средствата на държавата и строгата ръка;

Възниква и се размножава социалният тип, наречен от Теодор Адорно и Макс Хоркхаймер (в изследване на същината на германския опит от 30-те и 40-те години на ХХ в.) „авторитарна личност“, опростено казано – това е личност, която благоговее пред висшестоящите и издевателства над онези, които по случайност зависят от нея; това е личност, за която е валиден възгледът на Хитлер, че заповедта е най-дълбоката основа на всяка мисъл и всяко действие на човека;

Разпространява се един особен вид обществен садо-мазохизъм. [3]

Ограничената свобода и алтернативи

В страни със социални държави и принудителна солидарност единственото нещо, което можеш да направиш, ако не харесваш институциите е да смениш правителството. Точно това се случва в България. В свободни страни, т.е. в такива където връзката между хората е по-често техен собствен избор – те създават нови институции, експериментират.

В социалните държави, политическата реторика се радикализира от само себе си. Изборите, които се предлагат са от рода на „или всичко, или нищо“. Тези избори са противоположни по замисъл на изборите, които хората правят всеки в икономиката са за малки промени в полза на едно или друго. (Ако тук изборът между „дрехи“ и „храна“ е като „или всичко, или нищо“, хората или биха обядвали голи, или биха умирали от глад облечени.). В социалните държави избор в стопанската политика по необходимост придобива формата на политическия избор за смяна на системата, за чудотворни и крайни решения.

Ако някой си мисли, че в горните редове става дума за „Атака“, греши. Между „Атака“ (от 2005 г.) и „ОКЗНИ“ от 1990 г. (където говорител май бе и сегашният президент) принципна разлика няма. Възгледът, че предприятията имат социални функции се защитава от всички партии. Същото важи и за преразпределението с помощта на правителството. НДСВ искаше ревизия на приватизацията, БСП още иска ренационализация, а прокуратурата просто вярва, че цената на сделките е трябвало да бъде такава, каквато са си я представяли оценителите през 1992 г. Никоя партия не дръзва да закрие неефективните социални програми и да запуши дупките във финансирането на здравните и образователни „системи“ и да ги реформира в изгода на потребителите. Политическите партии са йерархични структури и поддържат избирателен закон, който ги възпроизвежда в този им вид.

Институт за Пазарна Икономика

——————————————————————————–

[1] Със съкращения тази статия бе публикувана във в-к Дневник

[2] Георги Ангелов. Алтернативен бюджет за 2005 г. Разходи. Плосък данък (бюлетин за ниски данъци), 2004, № 4 (http://ime-bg.org/flat/).

[3] Виж статията на Антони де Жасе в бр. 230 на това издание от 1 юли т.г., където този феномен е обяснен за социалните държави на Германия и Франция.

Писмото на европейските социалисти е подписано от Анабел Гарние и цели да отложи гласуването по болния за БСП въпрос за акциза върху производството на домашен алкохол, по който правителството на БСП не успя да защити интересите на българските граждани.„Като се има предвид чувствителността на доклада на г-жа Люлинг за прихамване на минималните нива на акцизите върху производството на домашен алкохол и в контекста на българските избори от 20 май, групата на ПЕС иска да се отложи гласуването по доклада за следващата сесия на парламента през май или дори през юни“, се казава в съобщение на ПЕС изпратено по електронна поща.„Надяваме се, че отлагането ще прекрати възможността за драматизиране на политическия дебат и ще помогне за повишаване на участието в изборите и за намаляване на евроскептицизма“, се казва още в писмото на ПЕС.

Според депутата на СДС в Европейския парламент Мартин Димитров, чрез това писмо европейските и българските социалисти застават пряко срещу интересите на българските производители на домашен алкохол. Освен това българските и европейските социалисти са предложили увеличаване на акциза върху алкохолните продукти с 4,5%, като се надяват това тяхно деяние да не стане публично преди изборите в България.

Мартин Димитров отправи и питане в пленарна зала до комисаря социалист от Унгария Ласло Ковач. Комисарят призна, че Европейската комисия разбира трудностите за България, които ще причини увеличаването на минималните ставки на акцизите върху алкохола и дизела за българските граждани. Ковач допълни, че Европейската комисия е склонна да направи изключение за България. Мартин Димиторв изтъкна в блога си, че натискът, който оказваме от няколко месеца насам, започва да дава резултати. Ковач призна трудното положение на България и пред целия Европейски парламент пое ангажимент за отстъпки към нашата страна.

Настоящото предложение на европейските социалисти за отлагане на гласуването е нова промяна в позицията им срещу намаляване минималните нива на акцизите въобще и в частност на този върху производството на домашни алкохолни продукти.

Мартин Димитров

Уважаеми колеги,
На Разпети петък обявявам пред вас кандидатурата си за генерален директор на БНР. Мисля, че в деня има много символика, която пряко се съотнася към идеите ми за управление на обществената медия БНР. Обръщам се с предложение за партньорство първо към неправителствените организации, защото най-вече заедно с тях ще обсъждаме как да промяним България. Но ще има много работа и за бизнеса, от които идвам, и за синдикати и партии, които също са неразделна част от гражданското общество. Моля ви да разпространявате това обръщение до „всеки, който би се заинтересувал“. Единственото ми условие е да не го използвате за комерсиални цели и да не променяте съдържанието му.
След Великден със същите мотиви и условия ще публикувам и резюме на концепцията си, за да я обсъдим заедно.Очаквам вашата подкрепа! Можете да я декларирате на личния ми блог, на мейл kalman@dir.bg, или на факс 02 857 94 81, като упоменете длъжността си и точното име на вашите организации. Високо бих оценил и всяка индинвидуална подкрепа.Весело прекарване на светлите Великденски празници!

До българските неправителствени организации

ПРЕДЛОЖЕНИЕ ЗА ПАРТНЬОРСТВО

Уважаеми колеги,

На 11 май 2007 г. Съветът за електронни медии ще избере нов генерален директор на Българското национално радио. Кандидатирам се за този пост, защото вярвам, че ще мога успешно да ръководя Българското национално радио през следващите три години на базата на 20-годишния ми професионален опит в областта на журналистиката.

Имам и идея, за осъществяването на която ви предлагам да работим заедно. В основата на моята концепция е залегнало превръщането на БНР. в първия национален радиомултиплекс до 2012 г. Цифровото разпространение позволява едновременното излъчване на до 8 програми на една честота. Затова през следващите три години БНР ще инвестира в производството и разпорстранението на пакет от 5 програми с разнообразен профил: информационно-политическа, културно-образователна, музикална, младежка и регионална. Това ще осигури на БНР ролята на лидер в социалния, политическия и културен дебат на България. В същото време ще е и първа стъпка към изпълнението на препоръка № 9 от 2003 г. на Комитета на министрите на Съвета на Европа, която призовава правителствата на страните-членки „да гарантират плурализъм на услугите за радио и телевизонно разпръскване и достъп на обществото до по-голям избор и многообразие от качествени програми”.

Създаването на нови програми и особено на цифрова преносна мрежа изисква време. Непосредствено след встъпването ми в длъжност БНР ще стартира нова програмна линия под името „Променяща се България”. Темите, които ще се дискутират в „Променяща се България”, ще третират актуални аспекти на европейското членство на България, на икономиката, политиката, образованието, здравеопазването, върховенството на закона, гражданското общество, „преработването” на миналото, религиозната търпимост, етническата толерантност, и т.н.

За да бъде участието на гражданските организации в този дебат пълноценно, ще поканя изявени ваши експерти за членове на експертните съвети, които ще бъдат създадени към редакциите на БНР, включени в проекта. Председателите на тези експертни съвети ще са членове и на Обществения съвет на БНР, структуриран като посредник между разнообразни позиции и групи в социално-политическия живот на България.

Всички заедно ще сме част от Гражданската инициатива за промяна, която ще бъде постоянно действащ заседателен орган. Инициативата ще открои нуждата от модернизация на българското общество, и ще се опита да направи публичен и прозрачен този процес.

С Обществения съвет и с по-широкия формат на Гражданската инициатива за промяна, националното радио ще изиграе ролята на интелектуален център за изработване на модерната европейска визия на България.

Това са част от идеите в концепцията ми за за развитието на БНР като обществена медия, резюме от която ще публикувам след Великден. Концепцията е с отворен код – очаквам вашите идеи, мнения, и предложения, за да я „допиша”.

За да гарантира бъдещето си, българското общество се нуждае от пространство за нормално общуване, в което за всичко може да се говори и всяка гледна точка може да бъде споделена.Няма друго по-подхоящо такова пространство от националния радиоефир.

Подкрепете моята кандидатура, за да работим заедно за огражданяването на България. Няма кой друг да свърши тази работа вместо нас.

Калин Манолов

Журналист
Кандидат за генерален директор на БНР

http://kalin-manolov.blog.co.uk/

Според левите капитализмът не може да направи нищо добро, точно както и дяволът не може

Ние, защитниците на индивидуалните права и свободните пазари, не можем да спечелим интелектуалните дебати с идеологическите леви. Това е, защото няма никакви интелектуални дебати с левите. Не може да има дебати, тъй като опонентите на капитализма просто не са отворени за рационална дискусия. Те знаят, че капитализмът е по същността си нещо зло, и никакъв аргумент, никакво доказателство, никакви факти няма да ги убедят в обратното.
Да разгледаме следния пример. Фабианският социализъм е основан през 1833 г., годината, в която Карл Маркс почина, когато малка група интелектуалци се събра на ул. „Оснабург“ 17 в Лондон да слуша лекции за обещания нов световен социалистически ред. На тази среща се формира Фабианското дружество, пос­ветено на бавното развитие на социалистическо общество в Англия. Фабианците обясняват красноречиво добродетелите на социализма и пороците на капитализма. Те никога не са се опитвали да кажат как капитализмът ще доведе до бедност и мизерия английските работници. Те обещават, че само едно социалистическо централно планирано общество може да донесе богатство и просперитет. Работниците, отбелязват социалистите, никога не могат да намерят щастие и удовлетворение, докато са здраво окопани в бедността на капиталистическата икономика.

Богатството и бедността

Фабианското дружество все още съществува. Гледах по BBC World документална поредица „Големите идеи“. Цяло предаване, наречено „Добрият живот“, се концентрира върху един икономист – Майкъл Джейкъбс, който е генерален секретар на Фабианското дружество. Продължи ли Джейкъбс класическата фабианска риторика от предишния век, критикуваща капитализма, че води милиони към бедност? Разбира се, че не. Смехът на милионите работници, гледащи предаването на цветните си телевизори, би удавил риториката му. Вместо това той обясни как богатството на капитализма не води до щастие. Оплака разкоша на средния работник и осмя тези, които работят здраво, за да напреднат. Това, каза той, е очевиден дефект на капитализма. Изглежда, че капитализмът води до прекалено много благоденствие, карайки хората да се стремят към лукс и потребителски стоки, символизиращи статус.
Преди около един век неговите фабиански предшественици са казвали, че капитализмът води до бедност и че само социализмът може да създава богатство за работниците. Затваряйки си очите за цял век риторика, днешните фабианци атакуват капитализма, защото създава прекалено много богатство. Преди един век един работник, живеещ в бедност, никога не би могъл да е щастлив. Днес фабианците твърдят, че щастието е илюзорно заради съблазните на богатствата, създадени от капитализма. Когато бедността е предполагаемият проблем, фабианците пропагандират държавен контрол. Когато благоденствието преобладава, това също е определяно като проблем и те пропагандират държавен контрол. Човек започва да остава с впечатлението, че това, което те наистина искат, е прос­то държавен контрол.
Социалистите обичаха да предупреждават, че капитализмът води до монопол. Те бяха напълно убедени (от какво точно – ние никога няма да научим), че пазарната икономика означава все по-малко и по-малко конкуренция с течение на времето. В края на краищата конкуренцията щяла да изчезне напълно и бедният потребител би бил оставен на благоволението на безскрупулните продавачи, търсещи само печалба. Въпреки това един век по-късно фабианците обвиняват капитализма, че съз­дава твърде много конкуренция. Бедният предприемач няма време да спре и да помирише розите по пътя.

 Екологичните възражения

Разбира се, екологичните съюзници на социалистите имат подобни оплаквания. Ние всички знаем, че капитализмът разрушава планетата. Да вземем „невъзобновяемите“ ресурси. Зелените обичат да обясняват как капитализмът изразходва природните ресурси. Невъзобновяем ресурс е очевидно ресурс, който, веднъж използван, изчезва. Въглища, които са изгорени, вече не са въглища и следователно те са невъзобновяеми. Капитализмът е зло, защото той използва ресурсите, които са унищожими.
Но това не е всичко. Капитализмът е също така зло, защото той създава ресурси, които не са унищожими. Ако мислите, че зелените се тревожат, когато съвременното общество използва невъзстановяеми ресурси, вижте как действат те, когато се използват възобновяеми ресурси. Пластмасата е зло, защото тя не се разлага. Но какъв е изборът? При всяка икономическа система трябва да се използват ресурси. Ние можем да използваме ресурси, които са унищожими – но това е вредно. Или можем да използваме ресурси, които са неразрушими – но това също е вредно. Както покойният професор Петр Бакман отбеляза, зелените имат уникален аргумент: „Ако нещо не е възобновяемо, не го използвай, използвай нещо неунищожимо вместо това; ако то е неунищожимо, също не го използвай. Нищо не е приемливо освен две възможности, които той [екологът] е приел присърце – завръщане в пещерите или страшния съд.“

Съдбата на жените

 Левите феминисти, градейки върху стари марксистки теории, атакуват капитализма, защото той заробва жените като машини за разплод. Една статия от „Социалистически преглед“ посочва, че самата структура на капитализма потиска жените.
Така че те трябва да бъдат зарадвани от тенденциите в съвременния свят, които ограничават функциите на семейството. Да, ама не. Още веднъж злите капиталисти са обвинени за унищожаването на семейството. Същата статия ридае: „Самата капиталистическа система действа така, че да разруши семейството… Семействата са разделяни от емиграция, нужда от преместване на друга работа или от тежестите на училището и работата. Нивото на разводите се покачва, тийнейджърите нямат търпение да напуснат дома, повече и повече хора живеят извън конвенционалното семейство.“ Авторът е успял да обвини капиталистите едновременно за създаването на семейството и за разрушаването му.

 Свободната търговия

 Системата на световна свободна търговия или глобален капитализъм също дразни всички марксисти. Речникът на Иверсон на термините и терминологията на социологията определя „третия свят“ като тези нации, които страдат от експлоатацията на капитализма. „Онези по-малко властни, с по-малко влияние незападни правителства от обикновено цветнокожи хора, които са преживели колонизацията, са ексколонизирани или са преживели съвременния капитализъм като форма на империализма, т.е. онези страни, чиито култури са били разрушени от индустриализацията и изземването на техните природни ресурси с малко или никаква загриженост от страна на капиталистите за разрива, потискането или експлоатацията на хората или просто компенсация за техния труд и природни ресурси.“
Една „революционна“ британска група казва, че глобализацията е „суперексплоатация на по-голямата част от света от страна на шепа богати капиталистически страни“. Няма изненада тук, защото марксистите мразят свободната размяна и се очаква от тях да порицават капитализма по тази причина. Но на следващия параграф групата ридае как кубинската „революция“ издържа „една продължителна икономическа блокада в ръцете на най-мощната икономическа и военна сила на света, САЩ“. Ембаргото на американски стоки е обвинявано от левите за слабото икономическо представяне на Куба. Те казват, че Куба е бедна, защото и е отказан достъп до търговски пазари в САЩ. И Куба би била по-богата, ако и беше позволено да участва в пазарната глобализация.
Така третият сват е беден, защото той не е подложен на ембарго, а Куба е бедна, защото тя е под ембарго. Търговията със Запада води до бедност и липсата на търговия със Запада води до бедност.
За левите капитализмът е вечното жертвено агне и обяснение за всичко лошо, което се случва по света. Каквито и обществени проблеми да съществуват на Запад, те са, разбира се, заради злата природа на капитализма. И каквито и проблеми да съществуват в марксистките страни, те също са резултат от злата природа на капитализма. Хората са бедни – обвинявай капитализма. Но обвинявай капитализма също и ако те са „твърде“ богати. За левите капитализмът не може да направи нищо добро, точно както и дяволът не може. Щом веднъж изоставиш здравия разум, никакви рационални дебати не са възможни.

 Превод: Георги Ангелов *

Авторът е изпълнителен директор на Института за либерални ценности в Йоханесбург, Южна Африка. Той беше участник в Пролетната конвенция на Либертарианския интернационал, проведена на 2 и 3 април 2005 г. в София.

БОИС

Българските вестници като цяло пренебрегнаха една епохална новина от миналата седмица: Европейският съюз се отказва от Лисабонската стратегия, приета през 2000 г. Епохална, защото можем с голяма сигурност да кажем, че тази новина бележи началото на европейското отрезвяване, на европейската “перестройка,” а и – защо не – на европейското връщане към реалността.

За онези, които не знаят какво е Лисабонската стратегия: тя е смехотворен напън на европейските правителства да обещаят на себе си и на народите в Европа, че до 2010 г. (две петилетки?) Европа ще настигне Съединените щати по ниво на доходите, икономически растеж, ниво на високите технологии и така нататък. Този напън беше забележителен, защото очевидно е част от традицията на всички социалисти по всички земни кълбета през последните 100 години да се бият в гърдите, че за 10 години ще настигнат американците. Хрушчов и Брежнев конкретно говореха за две петилетки; това съвпадение на времевите периоди е забележително и май не е просто символично.

Лисабонската стратегия вече е очевиден провал – Европа няма да настигне американците. Не само няма да ги настигне, няма и да се приближи до тях. Пет години от началото на прилагане на стратегията Америка продължава да се откъсва напред, а Европа й диша праха. След още някоя година и този проблем ще е решен: американците ще са толкова далеч напред, че прахът вече ще се е слегнал, преди до него да стигнат европейците.

За нас това е важно. Важно е не просто защото след някоя друга година България ще е част от една политическа общност със застаряващо население и стагнираща и неконкурентоспособна икономика. Важно е заради изводите, които можем да си направим от грешките на другите. “Защо Европа се проваля?” е важен въпрос с важен отговор.

А отговорът е лесен: европейските политици имат напълно погрешна представа за обществото, обществените взаимоотношения и особено за движещите сили в икономиката и икономическите взаимоотношения. Тази погрешна представа ги води към погрешни изводи и погрешни действия.

Една основна истина за същността на човешкото общество и обществените взаимоотношения беше засегната в речта на президента Буш при встъпването му в длъжност за втори президентски мандат: “Не защото историята се движи върху колелата на неизбежността; човешкият избор е това, което движи събитията.” Можем да допълним: Икономиката не се движи върху колелата на държавните бюрократични стратегии; изборът на отделните хора, индивидуалните амбици, вдъхновение и смелост и стремежът към печалба са това, което движи икономиката. Икономиката не е безличностна маса от счетоводни сметки, както си е въобразявал другарят Ленин; икономиката е личното решение и избор на хората. А отделните хора не се вдъхновяват от държавни стратегии, били те Лисабонски или Московски.

Това е фаталната самонадеяност на всеки социализъм – вярата в способността на централните плановици да управляват икономиката чрез манипулиране на личния избор на хората. И всеки социализъм се проваля, защото тази фатална самонадеяност е война против реалността, война против дълбокото естество на човешките същества, война против всеки здрав разум.

През 1980 г. след повече от десетилетие социалистически експерименти Америка осъзна това и започна мъчителното, но здравословно завръщане към принципите на икономическия индивидуализъм. Някои нарекоха това “рейгъномика.” Истинското му име е “икономическа свобода.” Европа упорито продължи своето пропадане в държавното планиране и централизация. През 90-те, когато икономическите успехи на американската свобода започнаха силно да бодат очите на европейската политическа класа, европейските политици решиха, че решението е в централизацията и създаването на европейска свръхдържава. Това също не проработи. Така се стигна до Лисабонската стратегия, която най-после призна, че Европа изостава поради липса на предприемачество. И решението се намери в… държавното създаване на предприемачество.

Европейците обичат да лекуват комплексите си, като си разказват един на друг небивалици относно Америка. Американците били нация, създадена от престъпници и каторжници, били тъпи, неуки, нямали вкус, селяндури, религиозни фанатици и още какво беше там. Тези думи са предназначени да прикрият истината, която комплексираните европейци не искат да признаят: американците са народ от предприемачи, смели, решителни, оптимистични, с поглед към бъдещето, готови на саможертва и зачитащи личността на другия. Макар и с половин уста, Лисабонската стратегия призна този факт. И си постави за задача да инжектира същото вещество в европейците.

Само че не става. Държавата не може да създава предприемачи, със или без стратегии. Държавата може да унищожава предприемачите – най-вече чрез стратегии. Един народ може има много предприемачи, може да има малко предприемачи. Държавата не може да увеличи бройката. Но може чрез своя инструментариум да унищожи амбициите и мотивацията на малкото хора, които са готови да рискуват в името на бъдещите печалби.

Точно това направи Европа. И продължава да го прави – чрез многобройните си стратегии. И резултатът от тези стратегии е население, което все повече бяга от отговорност и риск, и предпочита сигурната работа и фиксираните заплати. А малкото предприемчиви европейци виждат труда и усилията си прахосани в безсмислени държавни програми. И се отказват от предприемчивостта си. Защото предприемачът се труди, инвестира и рискува не заради стратегии и планове, а заради себе си. И когато не може да получи това, за което се е трудил, той престава да се труди. А така американци не се настигат. Урок, който естонци, литовци, чехи, унгарци, отдавна научиха. Българите още не са в час

Българско Общество за Индивидуална Свобода

Но няма да ни затворят устата. Ние искаме свобода, не някаква си неясна демокрация. Демокрацията е продукт на свободата, не обратно. Може да имаме и 1498 партии, ама ако те са продукт на посттоталитарните структури, а не на гражданското волеизявление? За каква демокрация и свобода си говорим тогава?!

В такава обстановка партиите ще са мръсен остатък от комунистическото минало, а не отрязък от хоризонта, който се разкрива пред прогледналия човек.

Уважаеми дами и господа, момичета и момчета,

Очаквайте във втори брой на ОЩЕ инфо, който вече е по сергиите, истината, доброто настроение и хуморът не онези, които се стремят да постигнат истината.  И всичкото това в компанията на Алберт Айнщайн, Фредерик Бастиа, Божидар Маринов, Вернер Шрьодингер, Светла Костадинова, Алек Попов, Любо Цонев и купчина други готини автори.

Подкрепете ни, като ни купувате вестника! В брой трети ще ви съобщим как да се абонирате за него. И разказвайте на приятели какви щуротии има в ОЩЕ инфо.

А пък ако можете да си представите какви щуротии ще има оттук нататъак…

ОЩЕ инфо

Петицията за намаление облагането на труда само за ден и половина има над 450 подкрепили.В допълнение, петицията получи сериозно отразяване в интерент и медиите:

Инвестор.бг – Започва нов натиск за сваляне на данъци и осигуровки, 7 февруари

Форум на инвестор.бг – Да свалим осигурителната и данъчна тежест

Форум на Радио Тангра – Хайде!Форуми на БГ-Мама – Подкрепете петицията за намаляване на данъците!Калдата.ком – Петиция за намаление облагането на труда